ШУМЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ  

ЕКОЛОГИЧНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И 

НОРМИ 

ЛЕКЦИОННИ БЕЛЕЖКИ 

Доц д-р Нешо Чипев 

2012 г

2 

ПОНЯТИЕ И ПРЕДМЕТ НА ЕКОЛОГИЧНОТО ПРАВО 

Екологичното право (ЕП) играе съществена роля в разрешаването на екологични 

проблеми.  Неговата  цел  е  да  осигури,  чрез  съответните  правни  норми, 

екологосъобразно  взаимодействие  между  обществото  и  природата.  Ефективното 

прилагане на екологичното законодателство се очертава като един от важните фактори 

в разрешаването на сложните екологични проблеми на съвременното общество. 

Екологичното право (ЕП) регулира два вида обществени отношения: 

-

свързани  с  опазването  на  околната  среда  или  отделни  нейни 

компоненти от замърсяване или увреждане, т.е. с качествената страна 

на екологичните проблеми; 

-

свързани  с  рационалното  използване  на  природните  ресурси,  т.е.  с 

количествената  страна  на  екологичните  проблеми.  Те  възникват  в 

процеса на взаимодействие между обществото и природата. 

Обект

 на тези взаимоотношения е околната среда като цяло или отделни нейни 

компоненти.  

Субект 

на  тези  взаимоотношения  може  да  бъде  всеки  от  правните  субекти  на 

българското право – държава, общини, юридически или физически лица. 

«Екологичното  право»  като  раздел  на  обективното  право  на  Р.България  е 

съвкупност  от  правни  норми,  които  регулират  обществените  отношения  свързани  с 

опазване  на  околната  среда  от  една  страна,  и  от  друга  страна  с  рационалното 

(устойчиво) използване на природните ресурси за удовлетворяване на потребностите на 

обществото. 

Под 

«метод»

  на  правно  регулиране  се  разбира  закрепените  в  правните  норми 

начини на въздействие върху поведението на правните субекти, т.е. начините по които 

се  регулирт  съответните  обществени  отношения.  Екологичното  право  съчетава 

използването  на  два  метода  – 

императивен

  (властнически)  и 

диспозитивен

(равнопоставеност на правните субекти). Тези два метода не се комбиниран в някакъв 

смисъл, а се използват поотделно в зависимост от всеки конкретен случай. 

Екологичното  право  има  отношение  към  конституционното  право. 

Конституционното  право  отделя  внимание  и  на  проблемите  на  околната  среда,  но  до 

известна  степен,  защото  конституцията  е  най-общият  закон.  Според  чл.  15  от 

конституцията  – държавата има задължения да опазва и възстановява околната среда. 

Държавата е длъжна да осигури на хората благоприятна околна среда (Чл.55). Всички 

3 

граждани от своя страна, трябва да опазват околната среда. Всеки гражданин има право 

да  иска  и  да  получи  информация  за  състоянието  на  околната  среда  (Чл.41). 

Екологичният ангажимент на държавата е вътрешно присъща част от нейните функции. 

Освен  посочените  по-горе  основни  конституционни  текстове,  съотносими  към 

екологичната материя са чл. 21, ал. 1от Конституцията: "Земята е основно национално 

богатство, което се ползва от особената закрила на държавата и обществото" и чл. 55, 

който формулира правото на здравословна и благоприятна околна среда в съответствие 

с установените стандарти и нормативи в основно човешко право. 

В  ЕП  има  елементи  от  Гражданското,  Административното  и  Наказателното 

право, но кръга на уреждане на общи отношения при екологичното право е много по-

широк. Специфично за ЕП е правото на получаване на информация за състоянието на 

околната среда. 

Международно  право  на  околната  среда  се  урежда  от  над  150  междунардни 

нормативни  актове.  Създават  се  много  междуправителствени  и  неправителствени 

организации  за  опазване  на  околната  среда.  Екологичното  право  е  и  международно 

право,  защото  когато  има  замърсяване  на  околната  среда,  то  не  познава  граници. 

Създават се и международни нормативи за опазване на околната среда. 

Като  особено  важно  следва  да  подчертаем  и  присъствието  на  чл.  5  от 

Конституцията,  който  дава  рамките  на  т.  нар.  пряко  действие  на  основния  ни  закон. 

Според него международните правни норми имат предимство и действуват пряко след 

ратификацията и публикуването им, когато вътрешното право им противоречи. 

Системата  на  екологичното  право,  като  раздел  на  обективното  право  на 

Р.България  представлява  обособяването  на  съответните  правни  норми  по  определени 

критерии, свързани с околната среда. Подотраслите на екологичното право могат да се 

групират в две групи: 

1. Обща част

 – тук се отнасят правни проблеми, свързани с управлението на 

околната среда 

2. 

Специална част

 – тук се отнасят правни проблеми, свързани с опазването на 

отделните природни ресурси, защитените територии, биологичното разнообразие, както 

и  с  дейности,  оказващи  значително  въздействие  върху  ОС,  напр.  отпадъците, 

замърсяване на въздуха, химичните вещества и т.н.  

4 

РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО В 

ОБЛАСТТА НА ОКОЛНАТА СРЕДА 

Екологичното  право  (ЕП)  е  сравнително  нов  отрасъл  в  общата  система  на 

правото. Независимо от това обаче, то си има своя история. 

Известно  е,  че  още  древните  мислители  в  рамките  на  своите  философски  или 

политико-правни  учения  анализира  връзката  между  човека  и  природата  и  правят 

заключения за възможните разрушителни дейности на човека.  

В  началото  на  XIV  в.  индустриалните  дейности  започват  да  нанасят  сериозни 

щети  на  природата.  Тази  тенденция  се  засилва  с  установяването  на  нов  тип 

обществено-икономически отношения, подчинени на законите на бързо икономическо 

развитие. През 1669 г. във Франция е публикувана “Заповед за горите”, с която се цели 

предотвратяване  на  обезлесяването.  Индустриалната  революция  в  Западна  Европа, 

започнала през XIX в. предизвиква сериозни въздействия върху ОС и съответно тревога 

сред  учените,  които  правят  първите  стъпки  за  промяна  на  ценностната  система  на 

обществото,  насочена  към  отказване  от  разбиранията  за  надмощието  на  човека  над 

природата. 

Обособяването  на  екологичното  право  в  България  става  на  доста  късен  етап. 

Условно, развитието на законодателството в нашата страна може да се раздели на три 

периода: 

1.

Период на развитие до Освобождението (1878 г.) 

2.

Период след освобождението до Втората световна война (1945 г.) 

3.

Период на развитие след Втората световна война  

През  първия  период  има  много  малко  данни  за  някакви  форми  на 

природозащитно  законодателство.  Правната  система  е  изградена  изцяло  в  духа  на 

обичаите  и  нормите  на  турската  империя.  По  обичая  например,  всеки  имал  право  да 

събира  свободно  гъби,  ягоди,  мъх,  жълъди  и  др.  Принципът,  който  определя  това 

своебразно  природоползване,  се  основавал  на  разбирането,  че  онова,  което  не  е  било 

садено  от  човешка  ръка,  а  никне  свободно,  може  да  бъде  събирано,  без  да  се  търси 

разрешение от когото и да било. 

Трябва обаче да се отбележи, че в определени насоки (земи, горски имоти, лов и 

др.) е съществувало доста развито законодателство, най-вече като правно регулиране на 

собствеността. От този период са известни два закона  – Законът за земите (1858 г.) и 

Законът за горите (1870 г.).  

5 

Законът  за  земите  от  1858  г.  е  всъщност  първият  общ  закон  от  този  период.  В 

него  земите  се  разделят  на  5  категории,  включващи  държавни,  частни,  земи  за  общо 

ползване  и  др.  Законът  за  горите  от  1870  г.  различава  4  категории  гори  –  общински, 

държавни,  вакъфски  (на  специални  организации,  напр.  религиозни)  и  частни,  които 

имат различен режим на ползване. 

След  освобождението  се  възстановява  българската  държавност  и  се  поставя 

начало  на  бързо  развитие  на  законодателството  в  т.ч.  и  на  природозащитното. 

Приемането на основния закон  – Търновската конституция (1879 г.) поставя основите 

на  нормативна  рамка,  в  която  се  вместват  и  някои  закони,  свързани  с  опазване  на 

отделни  природни  обекти.  През  този  период  се  приемат  и  някои  закони,  с  които  се 

поставя  началото  на  неосъзната  природозащитна  ориентация.  По-важни  закони  са: 

Законът  за  горите  (1883  г.),  Законът  за  ловните  билети  (1888  г.),  Законът  за  водните 

синдикати (1920 г.), Законът за използване на атомната енергия за мирни цели (1980 г.), 

Законът за рибарството (1883 г.) и Законът за морските пространства (1987 г.).  

Пръв  опит  за  създаване  на  общ  нормативен  акт  със  статут  на  рамков  закон  в 

областта на защита на природата е приетият през 1936 г. Закон за защита на природата. 

На  базата  на  оформящата  се  нова  стратегия,  насочена  към  ограничаване  на 

антропогенното  въздействие  върху  природни  обекти,  се  създава  Съюза  за  защита  на 

природата. 

 С  приемането  на  първата  републиканска  конституция  от  1947  г.  се  поставя 

началото на нов вид пиродозащитно законодателство, свързано с основния принцип на 

конституцията  –  господстващо  значение  на  държавната  собственост.  Тази  принципна 

основа се запазва и в Конституцията от 1971 г.  

През  втората  половина  на  70-те  години  на  XX  в.  започва  преориентация  на 

държавната политика в областта на ОС и създаването на първични модели на ново по 

характер природозащитно законодателство. От този период са и най-важните закони в 

областта  на  защитата  на  основни  природни  обекти  –  Закон  за  защита  на  природата, 

Закон за опазване на въздуха, водите и почвите от замърсяване, Закон за водите, Закон 

за  ловното  стопанство,  Закон  за  рибното  стопанство.  През  този  период  страната 

ратифицира  и  много  важни  международни  договори.  За  първи  път  в  България  се 

въвежда  понятието  „национален  парк”.  През  1931  г.е  обявен  първият  резерват  в 

България - Силкосия. През 1934 г. е обявен първият “народен” (сега природен) парк не 

само в България, но и на Балканския полуостров - Витоша. 

6 

Началото на новата, европейски ориентирана политика по опазване на околната 

среда  в  законодателен  план,  се  поставя  с  Конституцията  от  1991  г.  За  пръв  път  във 

върховния  закон  на  държавата  е  издигнато  правото  на  здравословна  и  благоприятна 

околна  среда.  През  1991  г.  се  приема  и  първият  устройствен  закон  в  тази  насока  – 

Законът  за  опазване  на  околната  среда

.  Законът  за  защита  на  природни  територии 

(паркове и резервати) е обнародван през 1998 г. от тогавашното Народно Събрание, а 

последно е изменен през 2009 г. Той носи името 

“Закон за защитените територии”

(ЗЗТ).  В  момента  териториите  попадащи  под  закрилата  на  този  закон  представляват 

около 5% от цялата територия на Република България. В защитените територии влизат 

над 7% от територията на горските площи. 

7 

ДЪРЖАВНА ПОЛИТИКА В ОБЛАСТТА НА ОКОЛНАТА СРЕДА 

Държавната  екологична  политика  (ЕП)  се  формира  в  резултат  на  цялостния 

процес на глобални обществено-икономически и политически промени през отминалия 

XX в.  

Общите  принципи  на  ЕП  имат  много  по-широки  измерения  от  правната 

политика по опазване на околната среда (ООС). Правото е само един от инструментите 

за осъществяване на целите и стратегиите, заложени в общата ЕП.  

Правната политика по ООС в нашата страна следва няколко основни тенденции: 

1.

ООС се определя като една от основните функции на държавата; 

2.

Основните принципи на ООС се въздигат в конституционни принципи; 

3.

ООС се обособява като самостоятелен отрасъл в рамките на действащото 

законодателство; 

4.

Съчетаване на централизираното с децентрализираното управление на ОС; 

5.

Синхронизиране  на  националното  законодателство  с  международно 

установените норми  и стандарти по ООС. 

Всички тези тенденции очертават общата рамка на екологичната стратегия и на 

конкретните законодателни решения. Водещо значение имат онези директиви, наредби 

и  решения  на  ЕС,  които  в  своята  цялост  са  насочени  към  изграждане  на  такива 

стандарти и норми, които да осигурят по-добро бъдеще на общия европейски дом. 

В Рамковият закон за опазване на ОС (

Закон за опазване на околната среда

) са 

изведени следните принципи, върху които се основава опазването на околната среда: 

1. Устойчиво развитие; 

2. Предотвратяване и намаляване на риска за човешкото здраве; 

3.  Предимство  на  предотвратяване  на  замърсяване  пред  последващо 

отстраняване на вредите; 

4. Участие на обществеността и прозрачност в процеса на вземане на решения в 

областта на ОС; 

5. Информираност на гражданите за състоянието на ОС; 

6. Замърсителят плаща за причинените вреди; 

7.  Съхраняване,  развитие  и  опазване  на  екосистемите  и  присъщото  им 

биологично разнообразие; 

8. Интегриране на политиката по ОС в секторните и регионалните политики за 

развитие на икономиката и обществените отношения; 

8 

9. Достъп до правосъдие по въпроси, отнасящи се до ОС. 

В  закона  са  посочени  и  основните  структурообразуващи  компоненти  на  ОС  – 

атмосферен въздух, водите, почвата, земни недра, минерално разнообразие, биологично 

разнообразие и др. 

Основните  дейности,  чрез  които  се  реализират  посочените  принципи,  са 

управлението, опазването и контролът на компонентите на околната среда и факторите, 

въздействащи  върху  тях.  Тези  дейности  се  извършват  по  ред,  определен  от  рамковия 

закон за ООС и от специалните закони, отнасящи се до компонентите и факторите на 

околната среда. 

При  трансгранично  замърсяване  се  прилагат  изискванията,  съдържащи  се  в 

споразумения и договори, по които Р. България е страна. 

Структурата  на  националното  ни  екологично  законодателство  традиционно  се 

разделя  на 

общ  закон

  и 

специални  закони

  по  отделните  природни  ресурси  и 

компоненти на околната среда. Трябва да се изтъкне, че България е една от страните с 

най-старо  екологично  законодателство  в  Европа.  Веднага  след  Освобождението  се 

създават  Законът  за  горите  и  Законът  за  топлите  и  студените  минерални  извори. 

Първият ни общ закон – “Наредба(закон) за защита на родната природа” е от 1936 г.

Световната и европейската практика особено след 1992 г. и трайното навлизане 

на  понятието  "устойчиво  развитие"  в  практиката  недвусмислено  показаха  нуждата  от 

"екологизация"  на  секторните  закони,  които  са  опосредствено  свързани  с  околната 

среда.  Например,  силно  екологизирана  е  материята  в  Закона  за  собствеността  и 

ползването  на  земеделските  земи,  който,  засягайки  отношения,  свързани  със 

собствеността,  третира  и  въпросите  със  замърсените  земи  и  отговорността  на 

държавата по очистването им, количественото и качественото опазване на земеделските 

земи. 

За съжаление данъчното законодателство е пространство, в което екологичната 

политика  още  отсъствува.  Въвеждането  на  т.  нар.  зелени  данъци,  стимули  и  други 

икономически механизми би запълнило един съществен дефицит в българското правно 

пространство. 

9 

УПРАВЛЕНИЕ НА ОКОЛНАТА СРЕДА. КОНТРОЛ ВЪРХУ СЪСТОЯНИЕТО 

НА ОКОЛНАТА СРЕДА 

Опазването  на  околната  среда  и  рационалното  използване  на  природните 

ресурси  е  немислимо  без  адекватни  управленски  структури.  В  основата  на 

управлението  стои  обстоятелството,  че  този  вид  дейност  обхваща  широк  кръг  от 

обществени отношения. 

Проблемите  на  управление  на  околната  среда  (УОС)  са  част  от  по-общия 

проблем за управление в обществото, т.е. за прилагането на такава система от методи и 

форми  на  въздействие,  при  което  не  се  нарушава  балансът  в  обществото.  В  тесен 

смисъл  УОС  означава 

нормативно  регламентиране  на  общите  принципи  и 

конкретните правила, насочени към ограничаване на онези дейности, които имат или 

могат да имат въздействие върху околната среда

. 

В  основата  на  съвременното  УОС,  стои  схващането,  че  икономическото 

развитие трябва да е подчинено на екологичните изисквания. Много институции имат 

отношение  към  този  проблем.  Поради  необходимостта  на  високо  равнище  да  се 

“мисли”  за  управленческите  структури  касаещи  т.нар.  устойчиво  развитие,  се  създава 

„Комисия на ООН за устойчиво развитие”. На национално равнище много държави са 

създали структури, отговорни за УОС, които са на най-високо държавно равнище.  

Основно значение за УОС има йерархичната подредба на нормативната уредба. 

На  върха,  с  най-голямо  значение,  стои  основния  закон  – 

конституцията

.  На  второ 

място по йерархия са законите за ООС, следвани от различните подзаконови актове.  

По  силата  на  закона  министърът  на  МОСВ  трябва  да  провежда  държавната 

екологична  политика,  което  е  свързано  с  разработка  на  нормативни  актове,  с 

координирането с различни органи и т.н. За осъществяване на конкретни управленски 

функции,  по  силата  на  закона  за  опазване  на  околната  среда,  се  определят  основните 

компетенции  на  МОСВ.  В  териториален  план  министерството  разполага  със  16 

регионални  инспекции  по  околна  среда  и  води  (РИОСВ),  изградени  на  принципа  в 

районите  където  има  развита  промишленост,  за  да  се  осъществява  контрол.  Според 

закона, само Министърът може да създава такива регионални инспекции. 

Други  ведомства  имащи  отношение  към  опазването  на  околната  среда  са 

останалите министерства, комитетите и агенциите. В различните ведомства проблемите 

на околната среда са застъпени в различна степен.