Великотърновски университет

„Св. св. Кирил и Методий”

КУРСОВА РАБОТА

Учебна дисциплина:

ИСТОРИЯ

на тема:

„

АНГЛИЯ ПРЕЗ XVIII ВЕК. КАБИНЕТНА СИСТЕМА И ИНДУСТРИАЛНА

РЕВОЛЮЦИЯ”

      Проверил: 

   Изготвил: 

Велиико Търново, 2020

Въведение

"Славната   революция"   от   1688—   1689   г.   слага   край   на   продължителната

криза   в   отношенията   между   краля   и   парламента,   който  успява   да   уреди

признаването на неговите приоритетни права в политическия живот на кралството.

"Декларацията   за   правата",  наложена   от   парламента   на   Вилхелм   Орански   и

съпругата му Мария  при встъпването им на английския престол, постановява, че

кралят не може да събира нито един данък, нито да организира  своя армия без

одобрението   на   парламента.   Подписаният   документ  задължава   краля   да   свиква

периодично   парламента   и   да   не  спира   изпълнението   на   законите.   Най­сетне   с

"Декларацията за правата" се изключва възможността католик да заеме английския

престол или дори да бъде наследник, претендент и регент на краля.

Увлечен   в   своите   антифренски   проекти   и   в   перипетиите   на   външната

политика, Вилхелм Орански отделя малко внимание на  вътрешните проблеми на

кралството и не вниква достатъчно добре в унизителния характер на подписания от

него   документ,   който  създава   и   мотивира   превъзходството   на   парламента   в

политическия живот на Англия. "Декларацията за правата" категорично утвърждава

неограничената власт на парламента да създава закони,  изключва съдебен контрол

върху актовете на парламента, определя  конструирането на палатата на общините

чрез свободни избори и предвижда гаранции за свободни парламентарни дебати.

От изключително значение за цялостното политическо развитие  на Англия

през следващите столетия е обстоятелството, че  раждането на парламентаризма в

страната   съвпада   по   време   с   началото  на   нейното   световно   превъзходство   като

икономическа и колониална сила. "Декларацията за правата" от 1689 г. остава и до

наши   дни   теоретична   основа   за   легитимирането   на   британската  конституционна

монархия. В непосредствена връзка с "Декларацията"  е и "Актът или законът за

престолонаследието",   приет  през   1701   г.   С   него   се   уреждат   въпросите   за

наследяването на престола  след Вилхелм Орански, като се пресича възможността

Стюартите да се върнат отново в Англия.

Законът от 1701 г. лишава от наследствени права сина на Джеймс II поради

увлеченията му в католицизма и предава короната на дъщеря му Ана, а в случай, че

тя   няма   деца,   на   София   Хановерска   и   на   нейните   потомци,   които   изповядват

протестантска религия. Освен това законът от 1701 г. предвижда и две съществени

конституционни гаранции. Върху всеки кралски и правителствен акт в бъдеще било

необходимо   да   стои   и   подписът   на   члена  на   тайния   съвет,   който   е   докладвал

законопроекта.   По   такъв  начин   отговорността   за   утвърждаването   на   законите

фактически преминава от краля към неговите министри, чиято роля в обществения

живот на страната става все по­значима.

Законът от 1701 г. провъзгласява, че кралят не може да сменя съдиите, и

обезпечава   тяхната   независимост,   което   се   превръща   в   принцип   на   всяка

конституционна държава. Още през 1694 г. Вилхелм Орански избира за пръв път

своите министри от партията, която по това време има мнозинство в палатата на

общините ­ вигите. "Славната революция" от 1688 г. предизвиква разцепление сред

торите, тъй като мнозинството от тях се присъединяват към Вилхелм и Мария, но

една малка група от крайните тори остават верни на Стюартите. С акта от 1694 г.

английският   крал   утвърждава  един   от   най­съществените   принципи   на   модерния

парламентаризъм  —   формирането   на   кабинет   от   най­влиятелната  партия   в

парламента.

Приемницата   на   Вилхелм   III   —   кралица   Ана   (1702—1714)   е   ограничена,

малко   образована   и   ленива,   от   което   се   възползва   парламентът   за   поредното

отслабване   на   кралския   институт.   Кралицата   се   опитва   да   лавира   между   двете

съперничещи   си   партии   тори   и   виги,   но   фактически   тя   самата   се   поставя   в

политическа зависимост от тях. Съчувствайки повече на торите, тя е принудена през

по­голямата част от управлението си да търпи вигите, тъй като те имат мнозинство

в парламента. Фаворит на кралицата и шеф на армията е херцог Малборо, един от

прадедите на семейство Чърчил.

Тъй като в страната съществува  дълбоко  недоволство от управлението  на

"алчните виги", на парламентарните избори в края на 1710 г. спечелват торите. Пръв

министър става техният лидер Болинброк, който замисля заобикалянето на закона

от   1701   г.   и   връщането   на   престола   на   Джеймс,   но   опитите   му   остават   без

практически резултат. По силата на съществуващото в Англия законодателство през

1714   г.   в   страната   се   утвърждава   нова   династия   —   хановерската   и   неин   пръв

представител на престола е Джордж 1 (1660—1727). След смъртта на кралица Ана

той   е   повикан   на   английския   престол   като   най­близък   неин   родственик   по

протестантска линия, но и той, и неговият син и приемник Джордж II (1683— 1760)

сами се смятат за немски владетели — кюрфюрсти. В английската корона, която

двамата носят до 1760 г., те виждат само средство за семейно обогатяване и удобен

начин да получат дипломатическа помощ за уреждането на своите немски княжески

проблеми. Джордж I не знае английски език, а неговият син говори езика много

лошо, поради което те не могат да се обяснят със своите министри, общуват с тях

на латински и не присъстват на заседанията на Тайния съвет, чиито функции рязко

се разширяват.

Тъй   като   двамата   владетели   живеят   в   Германия   и   предоставят   всички

вътрешни проблеми за разрешаване от вигите, става нравило членовете на Тайния

съвет   да   заседават   без   краля   и   да   имат   свой   председател.   По   такъв   начин   от

съвещателен орган на краля, какъвто е при Тюдорите и първите Стюарти, този съвет

през XVIII в. става независим от кралската особа кабинет на министрите, който

съсредоточава  в себе си всички нишки на държавното управление. Но добилият

самостоятелност   министерски   кабинет   е   изцяло   отговорен   пред   парламента.