БУРГАСКИ СВОБОДЕН УНИВЕРСИТЕТ

ЦЕНТЪР ПО ЮРИДИЧЕСКИ НАУКИ

КУРСОВ ПРОЕКТ

ПО

КОНСТИТУЦИОННО ПРАВО

на тема:

„

Права на човека

”

РАЗРАБОТИЛ:

ВЪЗЛОЖИЛ:

НИКОЛАЙ СТОИЛОВ

доц. ВЕСЕЛИН ЦАНКОВ

Фак.№ 08113028

СПЕЦИАЛНОСТ: 
“Право” 
Втори курс, редовно обучение

1

БСУ, гр. Бургас,  2010

Съдържание:

I.

Теоретична част:

1.

Системата на Организацията на обединените нации ...............   3

2.

Регионални системи за защита правата на човекa   .................   10

2.2.

Европейска система 

..............................................................   10

2.3.

Междуамериканска 

система ...................................................   13

2.4.

Защита на правата на човека в Африка 

...............................   14

2.5.

Защита на правата на човека в арабските страни 

………...   15

3. Приложение:

Международни договори по правата на човека и хуманитарно право, по 

които България е страна   

....................................................................   17

II.

Практическа част

Казус 1   .........................................................................................   20

2

Казус 2   .........................................................................................   22

Казус 3   .........................................................................................   23

1. Системата на Организацията на обединените нации

Всички ние, където и да се намираме в този момент, с каквото и да 

се занимаваме, без значение от религията, която изповядваме, расата 

ни,   националната   ни   принадлежност   и   политическите   ни   убеждения, 

имущественото ни състояние и физическите ни белези, споделяме едно 

общо нещо и то е, че сме човешки същества и всички трябва да имаме 

възможността да бъдем третирани като такива. Никой от нас не трябва 

да живее в страх за здравето и живота си, никой от нас няма право да 

бъде   подлаган   на   физическо   насилие   и   потъпкване   на   достойнството. 

Човешките   права   са   неразделно   свързани   с   отделния   индивид   през 

целия му живот. С тях всички ние се раждаме и с тях умираме, никой не 

може да ни ги отнеме, ние не ги придобиваме на даден етап от живота си. 

Това са универсални права, дадени ни по природа, понеже сме човешки 

същества.

Правата на човека са нещо, което държавата е длъжна да осигури 

на лицата, които са под нейна власт. Правата на човека представляват 

политическите   и   правни   претенции   на   едно   лице   спрямо   неговата 

държава. Използвания термин е „претенция” именно защото държавата 

трябва   да   гарантира   тяхното   предоставяне,   а   са   политически,   понеже 

става въпрос за отношение между човека и държавата като цяло, като 

държавна власт. Претенциите са правни, защото тези права са правно 

уредени – само изрично правно регламентираните права представляват 

3

права на човека. Тези права могат да бъдат регламентирани, както във 

вътрешен   закон,   така   и   в   международен   договор.   Обикновено   се 

създават   с   международен   договор,   който   държавата   възприема   във 

вътрешното си законодателство. Важна последица от това е, че човек, 

търсейки   правата   си   може   да   се   позове   директно   на   международен 

договор.  Следващата особеност  е, че държавата е длъжна да осигури 

правата на човека спрямо всички лица, намиращи се на територията й и 

навсякъде,   където   се   простира   властта   й.   Тук   гражданството   на 

отделните лица не играе никаква роля, каквото и да е то, държавата е 

длъжна да зачита и спазва правата на всяко лице.

Произволите по време на Втората световна война - нечовешкото 

отношение и грубото погазване на човешките права  на милиони хора, са 

предпоставка  

  за   създаване   на   редица   правителствени   и 

неправителствени организации, които да съблюдават и контролират как и 

доколко се спазват човешките права в отделните държави. 

Общо   има   приети   около   30   договора   за   правата   на   човека   и   50 

декларации и резолюции. 

Много значима стъпка за предприемане на мерки за повишаване на 

всеобщата сигурност и защита на човешките права в световен мащаб се 

явява   създаването   на   ООН   през   1945   г.   В   Сан   Франциско. 

Непосредствено с това се сформира комисия, чиято основна задача е да 

подготви   международен   договор   за   правата   на   човека.    Комисията 

създава  хартата за правата  на човека,  като първият  документ от тази 

харта   е   приет   на   10.12.1948г.   и   е   наречен   всеобща   декларация   за 

правата на човека. Декларацията формално не представлява договор, тя 

няма обвързваща юридическа сила, а по-скоро има нравствен характер. 

Тя   поставя   някакъв   общ   стандарт,   към   който   би   трябвало   да   се 

придържат държавите и спазването на който би трябвало да се превърне 

в цел за всяка една от тях. За това и последния абзац от преамбюла на 

Декларацията гласи: „

Общото събрание провъзгласява тази Всеобща  

декларация за правата на човека като обща мярка, към постигането  

4

на   която   трябва   да   се   стремят   всички   народи   и   държави,   така   че  

всеки човек и всеки орган на обществото, имайки постоянно предвид  

тази   Декларация,   да   се   стремят   чрез   просвета   и   образование   да  

съдействуват   за   зачитане   на   тези   права   и   свободи   и   чрез  

последователни   национални   и   международни   мерки   да   осигурят  

тяхното   всеобщо   и   ефективно   признаване   и   спазване   както   сред  

народите   и   държавите-членки   на   Организацията,   така   и   сред  

народите от териториите, намиращи се под тяхна юрисдикция

.”

Пак   в   преамбюла   на   Декларацията   се   посочват   и   причините   за 

нейното   създаване,   а   равните   човешките   права   се   определят   като 

основата   за   един   свободен,   справедлив   и  мирен   свят.   Посочва   се,   че 

„

пренебрегването и неуважаването на правата на човека доведоха до  

варварски деяния, които потресоха съвестта на човечеството

”, като 

се визират последствията от Втората световна война,   а „

създаването 

на един свят, в който хората ще се радват на свобода на словото и  

убежденията   си   и   ще   бъдат   свободни   от   страх   и   лишения   бе  

провъзгласено за най-съкровения стремеж на човека”.

Всеобща   декларация   за   правата   на   човека   се   състои   от   30   чл., 

където са посочени условно прието пет вида основни човешки права:



Граждански

Това   са   правото   на   живот,   забрана   на   мъченията   и   жестокото, 

нечовешко и унизително третиране, свобода на придвижване, забрана на 

робството,   свобода   на   словото,   свобода   на   мисълта,   съвестта   и 

религията,   право   на   справедлив   съдебен   процес,   забрана   на 

произволния   арест,   презумпцията   за   невиновност   или   право   на 

обвиняемия да бъде считан за невинен до доказване на противното 



Политически

Право на участие на всеки гражданин в управлението на неговата 

държава   –   пряко   (чрез   референдум)   или   чрез   представители 

(парламент),   право   на   достъп   на   всеки   до   държавни   и   обществени 

5

служби, право да избираш и да бъдеш избиран – т.е. активно и пасивно 

избирателна право.



Икономически

Право   на   труд,   закрила   срещу   безработица,   право   на   равно 

възнаграждение за равен труд, право на почивка и отдих, както и право 

на периодичен платен отпуск, правото на собственост



Социални

Право на ползване на здравни услуги, на обществено осигуряване 

и   трудово   възнаграждение,   право   на   образование,   закрила   на 

майчинството, право на жизнено равнище на всеки човек и семейството 

му,   осигуряващо   необходимия   жизнен   минимум   за   поддържане   на 

здравето и благосъстоянието му



Културни

Право   на   всеки   да   участва   в   културния   живот   на   своята   страна, 

право   на   всеки   да   създава   произведения   на   науката,   литературата   и 

изкуствата, както и право на всеки да ползва достиженията на науката, 

право   на   достъп   до   общонационалните   и   общочовешки   културни 

ценности. 

Тези   5   вида   права   на   човека   са   регламентирани   в   различни 

международни универсални и регионални договори.

Чл.29 от Декларацията гласи:

1.   Всеки   човек   има   задължения   към   обществото,   в   което  

единствено е  възможно  свободно  и цялостно  развитие  на неговата  

личност.

2. Всеки човек при упражняването на своите права и свободи, е  

подчинен   само   на   такива   ограничения,   установени   със   закон,  

изключително с цел да се осигури необходимото призвание и зачитане  

правата   и   свободите   на   другите   и   за   удовлетворяване   на  

справедливите   изисквания   на   морала,   обществения   ред   и   общото  

благоденствие в едно демократично общество.

6

3. Тези права и свободи при никакви обстоятелства не могат да  

бъдат упражнявани в противоречие с целите и принципите на ООН.

Вижда се, че има предвидена възможност за ограничаване на някой 

човешки права, с оглед съобразяване с обществения интерес или с цел 

да се защитят нечии други права - на отделен индивид или на дадена 

общност. Затова и тези права биват наричани „балансиращи”. Но такава 

принципна възможност е предвидена само за ограничен брой права. Има 

такива,   които   са   абсолютни,   т.е.   никой   не   може   да   ги   отнеме   или 

ограничи,   това   например   е   правото   на   живот,   свободата   на   мисълта, 

съвестта и религията, забраната за изтезания и забраната за робство, не 

може да се нарушава презумпцията за невиновност.

Пример за балансиращо право е решението да се блокира целият 

център на София на 10 и 11 юни 2007г., като по този начин се затрудни 

свободното   предвижване   на   гражданите,   когато   на   визита   в   България 

дойде тогавашния президент на САЩ – Джордж Буш със съпругата си 

Лора.   Друг   пример   е   за   балансиращо   право   е   дълго   коментирания 

проектозакон   в   САЩ,   за   разрешаване   на   подслушването   от   страна   на 

разузнавателните агенции в рамките на борбата срещу тероризма.

Освен   всеобщата   декларация   за   правата   на   човека, 

Международната харта за правата на човека включва и Международния 

пакт за граждански и политически права /МПГПП/ и Международния пакт 

за икономически, социални и културни права /МПИСКП/, приети през 1966 

г.   Тези   два   документа   са   юридически   задължителни,   т.е.   това   са 

международни   договори   и   като   такива   включват   задължения   на 

държавите, който са ги подписали и ратифицирали. Понеже и по двата 

международни   пакта   България   е   страна,   според   чл.   5.   (4)   от 

Конституцията на РБ, те са част от вътрешното право на страната ни:

  „Международните договори, ратифицирани по конституционен  

ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от  

вътрешното   право   на   страната.   Те   имат   предимство   пред   тези  

норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.”

7