Сборникът „Старопланински легенди\" се появява през 1927 г. В него са включени общо 10 творби, 
половината от които са написани и публикувани през 1926 г. Във всичките ще открием любовта като 
сюжетен център или като мотив. Й. я разбира в най-широки рамки: истина, доброта, нравственост, красота. 
В звената от двойки е поставил една легенда из хайдушкия живот, в която героите са хайдути, до легенда, 
която ни пренася в мирното селско всекидневие. Героите на първите са хайдути; на вторите - предани и 
красиви жени. Този принцип не е спазен единствено при четвъртата двойка, в която и двете легенди са за 
хайдути - „Индже\" и „Овчарова жалба\". Така нечетните легенди в подредбата ни срещат с 
Шибил, Косан, Милуш, Индже, Стефан и Крайналията, а четните - с цяла галерия от красиви жени - Рада, 
Божура, Женда и Тиха. Страниците на сборника са населени с герои, обвеяни от романтиката на епохата. 
Те са сурови хайдути, които не се трогват от нищо, чорбаджийски щерки, тежки чорбаджии, турски бейове, 
воденичари, ловци, селски врачки, селяни и селянки, копачи и копачки, калугери, граматици и псалтове, 
турски султани, соколджии, циганки, кърджалийски главатари и народни войводи - Индже, Сяро 
Барутчията, Никола Узуна, Вълко Бинбеля, Добри войвода, Вълчан и Кара Колю. В какви ли не истории са 
въвлечени те: от новината, че най-личната мома в селото е пристанала на севдата си, до тежката 
чорбаджийска сватба, която хаджи Драган вдига в селото по чумаво време: а хаджи Вълко връща 
сватовниците на Василчо и от този ден започват неговите отчаяни веселби на Бръдо, а Божура ще носи 
срама си и ще дочака новината за убийството му. Край Постоловите воденици Женда и керванджията 
намират смъртта си в реката. Индже се преобразява от кръвожаден кърджалийски главатар в крило за 
народа, за да падне от ръката на своя изоставен син. Шибил е пристъпил хайдушката си клетва заради 
любовта си към Рада и отива да се предаде; Косан и Драгота стават жертва на любовта си към Ранка; на 
Игликина поляна, където някога е била убита Курта, умира старият хайдутин Крайналията. Страшно и 
грозно се мяркат набучените на колове глави на юнаци по мегдана, развели зелен пряпорец през 1876 г. 
Ето събитията, в които участват героите, конфликтите, в които са въвлечени. 
*** 
Случайното съвпадение на житейските обстоятелства пожела да повтори почти буквално обстановката, в 
която Ботев изпя безсмъртните си песни, сам изгнаник в Румъния. А не беше ли романьт „Под игото\" 
рожба на непреодолима носталгия? Той е една дълго трупана синовна обич към България, толкова голяма, 
колкото можеше да се побере само в сърцето на Вазов. В „Старопланински легенди\" долавяме да 
кънти ехото на същата любов към България и всичко българско. Не случайно Й. в писмото си до Вл. 
Василев специално отбелязва, че десетата легенда не бива да се мести: „На тая страница свършва цялата 
книга и последните редове, като се прочетат, трябва да се затвори. Защото там има юнашка смърт. Умира 
възкресеното в книгата минало „и Балкана пее хайдушка песен...\" Именно в тази насока са усилията 
на писателя: със „Старопланински легенди\" той се стреми да ни внуши една представа за самите нас, 
напомняйки ни за историческото битие на прадедите. И тази представа съвсем не е едностранчива и 
преднамерена, а богата и пълнокръвна, противоречива и разнообразна. Затова в легендите именно 
образите на Шибил и Индже са носители на генералната художествена концепция на автора. Страшният 
хайдутин погазва клетвата си заради една жена и неговите другари го изоставят. При Индже посоката на 
развитието му като характер е съвършено противоположна: от народен изедник и мъчител той се 
превръща в защитник на поробените си братя. В личната драма на Индже се оглежда драмата на целия 
народ - едва намерил закрила, едва започнал да обработва полетата, да жъне нивите и събира плодовете 
на своя труд, необезпокояван от турските изедници, и Индже е убит. Възмездието на съдбата го застига в 
един момент, в който народът, историята го правят свой избраник, правят го историческа личност. Смъртта 
му е вече не само субективна трагедия, но скръб за всички, за които е бил опора и закрилник. Чрез Индже 
народът е обективирал себе си - народните въжделения за свобода и щастие са се обективирали в 
деянията на войводата. Разликата между гибелта на Шибил и Индже трябва да търсим в историческите 
мащаби на техните личности. И двамата са били разбойници и мъчители на своя народ, но Индже изкупва 
своята вина, след като преживява душевен прелом и възраждане, след като е осъзнал и почувствал 
народните потребности като свои. Даже преломът е резултат от допира с народа и неговите страдания. 
Възмездието застига Индже в момента, в който историята и народът го правят свой избраник. Смъртта му 
е драматична, смърт, която историята озвучава, като записва името му в аналите на безсмъртието. 
Смъртта на Шибил остава затворена в тесните рамки на индивидуалното човешко битие. Той има значение 
сам по себе си като пример за една красива смърт - отрицание на подлостта, на измамата. Следователно, 
ако внушенията на Й. при Индже са от мащабен исторически характер, при Шибил те са от чисто 
естетически. Но независимо от мащабите на внушенията едно е несъмнено: и чрез двамата той осветлява 
в националния характер на българина дълбоки, същностни страни. Пред нас са силни и ярки характери, на 
които не са чужди нито драматически страсти, нито възвишени копнежи. 
При създаването на своите легенди Й. се ръководи от една трудна и отговорна художествена цел.Той 
великолепно е усетил, че за историята е необходим разсъдък, който да обема историческите факти и 
събития в една рационална връзка. Защото историческото самосъзнание притежават ония народи, които 
са разбрали, че в отделните личности, надарени със самосъзнание, те постигат себе си. По такъв начин 
народът съхранява собственото си обективно историческо битие. 
Днес, от дистанцията на десетилетията, можем да кажем, че вместо песен Й. изпя химн на хайдутина, един 
апотеоз на хайдушката романтика, свободолюбие, мъжество, една оратория на красотата и саможертвата, 
които в неговия художествен свят са неделими.

1