ТЕМА 6

Политически и съпротивителни движения на българите през ХV­ХVІІ век

(АНТИОСМАНСКА СЪПРОТИВА НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД ПРЕЗ ХV­ХVІІ век)

УВОД

През втората половина на ХІV век средновековната българска държава, която дълго

време   имала   съществена   роля   в   международните   отношения   в   Европейския   Югоизток,

изживявала дълбока политическа и социална криза. Тази криза била част от общото състояние
на европейския свят, който излизал от Средновековието и навлизал в епохата на Ренесанса. и

Новото време.  За България и останалите държави от балканския регион тези закономерни
трусове в развитието, свързани с прехода към нова епоха, съвпаднали по време с османска

експанзия,   която   започнала   в   средата   на   ХІV   в.   и   набирала   все   по­голяма   скорост   в
следващите десетилетия.  През лятото на 1395 г. било унищожено Търновското царство на

Иван Шишман. По същото време  османските  турци завладяли  княжествата в  Македония.
Година и половина по­късно – през есента на 1396 г. същата участ сполетяла Видинското

царство и самостоятелното Добруджанско княжество. Събитията от края на ХІV в. бележат
края   на   българската   средновековна   държавност   и   началото   на   нов   период   в   българското

историческо  развитие.  В научната литература  той се  нарича „османско  владичество”,  а в
популярната литература и в литературни произведения – „турско” или „османско робство”.

Този   период   намира   различни   исторически   интерпретации,   които   варират   от   тезата   за
„тъмните векове” до твърденията, че османските турци донасят в българските  земи и на

Балканите спокойствие и законност. Едно обаче е безспорно: българите попадат под властта
на една ислямска империя, чужда на съществуващите по българските земи традиции. Пред

българската   народност   застанала   с   цялата   си   тежест   необходимостта   от   съхранение   на
традицията във всичките й форми: от религията до народностното самосъзнание. Това именно

била голямата историческа задача, която застанала пред българския народ и той пренасочил
всичките си сили за нейното осъществяване.

ИЗВОРИ И ИСТОРИОГРАФИЯ

Изворите за историята на българите през първите векове на османското владичество са

многобройни благодарение на богатите османски архиви. Богата информация се съдържа в
османските регистри и в османските исторически съчинения ( на Мехмед Нешри, Садедин ибн

Кемал и др.), кадийските протоколни книги и др. Сведения за българската съпротива има в
съчиненията на западни пътешественици, минали през българските земи ( немци, французи,

англичани  и  др.).  Значителен  е  броят  на изворите  от  български  произход. Това   са  преди
всичко  съчиненията  на  българските   писатели  от ХV и  ХVІ век  (Константин   Костенечки,

Владислав   Граматик,   Димитър   Кантакузин,   поп   Пейо,   Матей   Граматик   и   др.),   както   и
съчиненията   с   летописен   характер  (  напр.   Българска   анонимна   хроника   от   ХV   век).

Обособена група съчинения са излезли изпод перото на  българските католически дейци от
ХVІ­ХVІІ век: Филип Станиславов, Петър Богдан и др.

Този период от българската история е бил изследван от учени като: Бистра Цветкова,

Вера Мутафчиева, Юрдан Трифонов, Христо Гандев, Цветана Георгиева, Елена Грозданова и

др. Поради емоционалната наситеност на този период продължават и научните спорове около
същностни проблеми на положението на българите под османска власт.

А. ЕТАПИ НА БЪЛГАРСКАТА СЪПРОТИВА

Съпротивата на българите срещу османската власт придобива най­различни ФОРМИ:

от съпротива срещу османския данъчен гнет, отпор срещу налагането на исляма, съхраняване
на   народността   и   традициите   –   до   въстания   за   възстановяване   на   българската   държава.  

 ХАРАКТЕРЪТ И ФОРМИТЕ НА СЪПРОТИВАТА БИЛИ ЗАВИСИМИ ОТ СЛОЖЕН

КОМПЛЕКС   ОТ   ФАКТОРИ,   РАЗВИВАЩИ   СЕ   В   БЪЛГАРСКОТО   ОБЩЕСТВО,   В
ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ И В ЕВРОПЕЙСКАТА ПОЛИТИЧЕСКА КОНЮКТУРА.

В   трите   столетия   между   началото   на   ХV   и   края   на   ХVІІ   век   тези   фактори   се

променяли, поради което в различните подпериоди преобладавали едни или други форми на

съпротива. 

С оглед на състоянието на Османската империя и на европейската конюнктура през

ХV­ХVІІ   в.   в   българската   история   се   разграничават   ТРИ   ЕТАПА     на   развитие   на
антиосманския съпротивителен процес.

ПЪРВИЯТ ЕТАП

  започва с началото на османското политическо утвърждаване  в

българските земи в края на ХІV в. и завършва към средата на следващото столетие – ХV в. В

този етап в Европа все още се организирали  кръстоносни походи срещу османците, които
оперирали на българска земя. Поради това идеята за възстановяване на българската държава
все още е жива.  

ВТОРИЯТ ЕТАП

   се простира от втората половина на ХV в. до осмото

десетилетие на ХVІ в. Османската империя в този отрязък от време се намирала на върха на

своята мощ и шансовете за възстановяване на българската държава нямало. Тежестта паднала
върху т. нар­ „пасивни” форми на съпротива. През 80­те години на ХVІ в. започва 

ТРЕТИЯТ

ЕТАП

 , КОЙТО ПРОДЪЛЖАВА ДО НАЧАЛОТО НА ХVІІІ в. и се развивал в условията на

криза в Османската империя  и надмощие на християнските европейски коалиции. Тъкмо в

този период избухват най­масовите и значими антиосмански въстания в българските земи.

В  хода   на  завоеванието  българите   защитавали   упорито  всяка   крепост  и  планински

проход. В хода на нашествието българските земи били опустошени, разрушени били градове,
манастири и различни паметници на българската християнска култура. Някои изследователи

дори   смятат   за   възможно   да   говорят   за   „демографска   катастрофа”,   изживявана   от
българското население на границата на ХІV и ХV век. Българската болярска аристокрация

била на практика унищожена  , една част от нейните представители била избита, други се
преселили в съседни християнски държави, а трети се включили в състава на османската

войска. Османците постепенно налагали своята военоадминистративна система, основана на
ислямската   традиция   и   военната   необходимост.   В   тази   система   преобладавало   военното

земевладение,  в което основни фигури  били  османските спахии.  Търновската  патриаршия
също престанала да съществува като институция и българите били подчинени в църковно

отношение   било   на   Цариградската   патриаршия,   било   на   Охридската   архиепископия.
Настъпили и значителни демографски промени, свързани с колонизирането на мюсюлмански

туркменски групи население от Мала Азия. Още в хода на завоеванието станало ясно, че над
българския народ надвиснала още една страшна заплаха – ислямизацията. „Доброволно” или

насилствено, поединично или масово били помохамеданчвани много българи, които завинаги
загубили своето българско самосъзнание. При тази изключително тежка ситуация българите

направили   първите   си   опити   да   обърнат   хода   на   събитията   и   да   изтласкат   османските
нашественици.

Б. ПЪРВИ ЕТАП ОТ СЪПРОТИВАТА

След разгрома на християнските войски при Никопол през 1396 г. не съществувала

реална политическа сила, която да спре устрема на завоевателите. Балканските успехи на
Османската империя и настъпването й в Мала Азия предизвикали недоволството не само на

балканската аристокрация, но и на тюркските бейове, прогонени от османците от владенията
им в Мала Азия. Последните потърсили помощта на монголския владетел Тимур–ленг, който

европейците наричат Тамерлан (1336­1405). Военният конфликт между двете империи: тази
на монголите и тази на османците – станал неизбежен. Армиите им се срещнали при крепостта

Анкара на 25 юли 1402 г. Ожесточеното сражение завършило с пълен погром на османците.
Баязид І бил пленен.  Монголците подложили Анадола на невиждано опустошение. Хиляди

бежанци преминали и потърсили спасение на Балканите. Поражението било толкова тежко, че
османската държава се разпаднала. За власт в нея започнали да спорят синовете на султан

Баязид: Сюлейман, Муса и Мехмед. Един след друг те се опитвали да завладеят българските
земи,   които   още   веднъж   станали   арена   на   кръвопролития   и   грабежи.  Османската

междуособица, която продължила повече от едно десетилетие (1402­1413)   дава последен
шанс на българите и на балканските християни да се справят с османската опасност.

За съжаление и в този момент конюнктурни политически и икономически интереси,

както   и   стари   балкански   вражди   не   позволили   на   Европа   да   обедини   силите   си   срещу

азиатските   завоеватели.   Византия,   Венеция,   генуезката   колония   Галата   и   рицарите
хоспиталиери от остров Родос  сключили  

мир

 със Сюлейман, сина на Баязид І. Византия си

възвърнала част от балканските земи, включитнелно и българското Черноморско крайбрежие
до Варна. В същото време  унгарският крал Сигизмунд, чиито владения били вече обект на

османски набези,  организирал антиосманска коалиция.  В нея се включили влашкия войвода
Мирчо   Стари,   босненския   крал   Остоя,   Константин,   син   на   цар   Иван   Страцимир,

престолонаследникът на търновското царство Фружин.  Но всички участници в коалицията
имали свои интереси и планове, които ги противопоставяли един на друг.  Активни военни

действия   предприели   само   влашкия   войвода   Мирчо   и   българският   престолонаследник
Константин. В 1404 г. войските преминали Дунав, разбили османците и завладели Силистра.

Според   някои   автори   те   наложили   властта   си   над   цяла   Добруджа.   При   създадената
обстановка     българите   отхвърлили   османската   власт.   Начело   на   въстанието   застанали

Константин, син на Иван Страцимир и неговият братовчед Фружин, син на Иван Шишман. В
изпълнената с конфликти балканска политическа сцена, те били единствените, които успели

да преодолеят наследените от бащите им противоречия.

Ограничените исторически данни не дават възможност да се възстанови хода на това

въстание и правят дискусионни много въпроси. Спори се за годината на неговото избухване.
Едни автори твърдят, че това станало в 1404 г., а други – в 1408 година. Според някои то

имало ограничен обхват и засягало земите на Видинското царство по поречието на р. Тевска.
Според   други   –   въстанали   българите   от   Силистра   до   Видин.   Спорен   е   и   въпросът   за

продължителността на въстанието. Едни твърдят, че то било потушено в 1409 г., а според
други, че то продължило близо едно десетилетие.

Борбата между синовете на Баязид – Мехмед, Сюлейман и Муса за султанския престол

се превърнала в опустошителна война и българите се намирали в центъра на бойния театър.

След потушаването на въстанието на Константин и Фружин от войските на Сюлейман, голяма
част   от   българите   взели   страната   на   Муса.   В   неговите   отряди,   състоящи   се   главно   от

тюркменско опълчение, се включили още сърби, власи, привлечени от проповядваната идея за
равенство между християни и мюсюлмани. Муса успял да разбие войските на Сюлейман и да

го убие. Той управлявал в българските земи от 1441 до 1413 г. и оставил ужасяващ спомен у
българите за жестокото разграбване на селища и избиването на населението. В българския

фолклор   той   останал   с   прозвището  Муса   Кеседжия   (Главорез).   Срещу   принца­разбойник
тръгнал   с   войските   си   от   Анадола     другият   син   на   Баязид   –   Мехмед.   Още   три   години

продължило опустошаването на българските земи от Черно море до р. Тимок и от р. Дунав до
Бяло море.  Последното действие на тази драма завършило в 1413 г., когато обединените

отряди на Мехмед и балканските владетели разгромили войската на Муса край самоковското
село Чамурли. 

 Но победата на султан Мехмед І (1413­1421) означавала преди всичко край на кризата

и   възстановяване   на   османската   държава.  Въпреки   това   броженията   в   българските   земи

продължавали и били ръководени от двамата български престолонаследника Константин и
Фружин. През второто десетилетие на ХV м. българите от Добруджа взели дейно участие във

въстанието   на   ислямския   богослов   Бедредин   Симави,   привлечени   от   призивите   му   за
равенство между християни и мюсюлмани.

Въстанието   начело   с   Константин   и   Фружин   било   първият   сериозен   опит   на

българите да възстановят своята държавна независимост

. Средновековното болярство в